Как се живееше в село Кости през 80-те по програмата „Странджа-Сакар“
Имаше доста служащи в цеха за произвеждане на пластмасови произведения, филиал на завода за корабно съоръжение „ Странджа-Мичурин "
Автобусът пълзи из лъкатушния път, прокаран напряко в сърцето на Странджа, короните на вековните буки са толкоз плътни, че даже и слънчевите лъчи мъчно си намират междина. Далеч е останала радостната шум на наводнения от туристи Бургас, не се виждат и димните пелени на Нефтохима. Прекосили сме надлъж южното Черноморорие, съхранили сме и загатна за бисерите му — Созопол, Приморско, Китен. Преминали сме и през столицата на най-младата ни република — Странджанско-Сакарската — град Мичурин. Тук някъде, на към тридесет километра от последния град, като че ли запокитено в усоите на Странджа планина, е село Кости. Разположено в ниска долина, обградено с компактен обръч от гори и планини, раздрано от река Велека, селото има многолетна история. Легендата споделя, че привлечени от красивата природа, плодородния климат, великодушната земя и изобилието на вода, първите му заселници били гърци. Те нарекли селото на името на най-знатния сред тях — Костас. Но надалеч обратно във времето било това. Днес приказва единствено преданието...
Предполагам, че всеки пришелец в Кости с изненада би разкрил спретнатите къщи, благоустроените улици, киното, читалището, младежкия дом. В самото начало на селото е ситуиран цехът за произвеждане на пластмасови произведения, филиал на завода за корабно съоръжение — „ Странджа “ в град Мичурин. Тази първа рожба на урбанизацията е подбудена от обективно съществуващата нужда — да се обезпечи работа на локалното население. И първоначално
МАЛКО ПРЕДИСТОРИЯ на цеха. Неговото начало е сложено на 3 януари 1980 година. Но някои от по-дългогодишните работнички помнят и времето, когато цехът е бил в града.
„ Превоз тогава нямаше — спомня си Денка Георгиева. — Тръгвахме по мрачно и се връщахме по мрачно. То не беше ден, а година. Случваше се и зной, и дъжд, и преспи до гърди да газим. Прибирахме се по-ранко, в случай че кола по пътя ни свареше. Ако ли не, чакахме градския рейс чак до пет. Трудно ни беше тогава, в този момент сме доста по-добре. “
Разговаряхме измежду присъщия за всяко индустриално дружество звук. Въздухът в селото с нож да го режеш, а тук е импрегниран с изобилна миризма на ацетон и разтопена пластмаса. Сградата, в която е настанен цехът, не е особено издигната, а приспособена. И може би по тази причина макар климатичната апаратура и непрестанно работещите аспиратори, изискванията на труд не са от най-привлекателните. Разговорливи и сърцати са двадесетте и две работнички в цеха. И доловили недоумението ми от шума и миризмата, по този начин мощно контрастиращи с тишината и чистотата на открито, споделят в един глас: „ Свиква се, за нас това е всекидневие, даже не ги виждаме. Е, правилно, от време на време желаеме да си кажем по някоя дума, не се чуваме добре. Но това не ни е болката, че нямаме доста време за приказки. На работа сме пристигнали, а не на седянка. “
С ненаситност разказваха и за това КАК „ УЗРЯВА “ ЕДНО ИЗДЕЛИЕ от необятната номенклатура на създаваните произведения — резервоари за кораби, агрегатни кутии, плавателни съдове, лодки. скутери, водни колела. И не инцидентно в графата „ специалност “ на всяка от тях е записано „ лодкостроител “. Изводите се постановат със своята решителност — нужна е солидна подготовка и висока подготовка, с цел да се създават единствено висококачествени продукти, и то при напрегната индустриална стратегия. Но, както ме осведоми началникът на цеха Янчо Димитров, до момента колективът няма несъблюдение на проекта или проблеми с качеството. Напротив, създадените произведения се одобряват при първо показване, рекламации от основаването до през днешния ден не са получавали. Според ръководителя на колектива секрети за триумфите няма. Обяснението е по просто — висока подготовка, грижовност на странджанката към работата, прецизно съблюдаване на трудова та и софтуерната дисциплинираност. Двадесет и четири часов е срокът, с цел да измине изделието дългия път от смолата и стъкло-масата до окончателното му довеждане докрай или, както се показват на индустриален език, „ за узряване “. Този период постоянно се съблюдава, а след окончателното довеждане докрай на изделието всяка работничка слага своя надзорен номер върху продукта. Какъв по-силен работен отзив за грижа и отговорност към поетите отговорности!
И в случай че дотук всичко наподобява в областта на триумфа, ще побързаме да споменем, че ПРЕДСТОИ ОЩЕ МНОГО МНОГО РАБОТА за решаването на зародилите проблеми на дамите в цеха. Имат ли такива? Да.
И те са свързани на първо място с трудовия развой. Трудът е най-вече ръчен, работи се, както го назовават тук, по ръчно-контактен способ. Не откриваме съществуването на каквато и да е машинизация. Съблекалните не доближават, дребна и недобре изолирана от миризмите е стаята за хранене, няма ъгъл за отмора и хигиена на дамата, макар че постройката има лично парно отопление и топла вода не липсва. Отговорът е един — към този момент не доближават пространства. Според уверенията на управлението на предприятието предстоят реорганизация и рационализация на обекта, с които се плануват и възстановяване изискванията на труд, и механизиране на част от индустриалния цикъл. „ То не ни е до банята — вметна една ог работничките. — Ние бани и в къщите си построихме, Но барем един асансьор да бяха създали, та да не мъкнем варелите догоре, че ръцете ни откъсват. “
Видно е, че нерешените въпроси на труд и хигиена не са за подценяване. Но от взаимните старания на управление и колектив зависи тяхното по-скорошно премахване.
За да бъдем справедливи, ще кажем, че заслужават отбелязване и
ПРЕДИМСТВАТА,КОИТО ПОЛЗУВАТ
И въпреки всичко, откакто са налице всички тези преимущества, за какво междинната възраст на работещите в цеха е сред 47 и 50 години? Непривлекателна ли е за младите специалността „ лодкостроител “. Отговорът на този въпрос потърсих при началника на цеха Янчо Димитров, който е и комсомолски секретар в селото.
„ Наистина ние имаме проблеми в това отношение, само че аргументите за това не са една и две. Младите бягат от селото, а ние не можем да ги спрем. Не можем да приемем на работа млади девойки, преди още да са станали майки, заради отровните материали, с които се създава нашата продукция. Зарадвахме се доста на 22-рото разпореждане на Министерския съвет за обновяването на нашия край. В цеха пристигнаха и по-млади работнички. И на работа ги приехме, и наставници им определихме, само че те не се задържат дълго, тежичко им се вижда. Други гледаха болнични да взимат, да се размотават, ден да мине. А нашето възнаграждение е на основата на бригадната организация на труда и съгласно коефициента за трудово присъединяване на всеки член от бригадата. Не им е прелестно на хората едни да работят за сметка на други. “
Почти една година е минала, откогато в село Кости са пристигнали и първите заселници. Нека споделим и
ВПЕЧАТЛЕНИЯТА НА „ НОВОСЕЛЦИТЕ “, както ги назовава тук локалното население.
Цветанка ТОДОРОВА е една от тях, майка на три деца. „ Ние дойдохме от Преслав, там работех като плетачка на трикотажни произведения. Съпругът ми е водач. Не ни беше лесна издръжката на три деца. Бяхме решили да идем в Коми, когато излезе постановлението. Рекохме си с мъжа ми, вместо да се разделяме, по-добре всички да идем в Странджа—Сакар. Хората тук ни одобриха добре, дадоха ни обширна къща с всички удобства; наема и част от тока заплаща общината. Свикнахме и с хората, и с работата, на децата също им харесва. След откриването на стола към учебното заведение и те ще получават безвъзмезден обяд като нас. “
Седемчасов работен ден, безвъзмезден обяд, кисело мляко, минерална вода, шест дни спомагателен заплатен отпуск за нездравословни условия на труд, тридесет лв. в допълнение месечно заплащане. Решен е и въпросът с категоризацията — всички са второкласен.
Анастасия ХАЙДУТОВА също е майка на три деца. И тя като Цветанка е една от положителните производственички в цеха. „ Веднага щом научихме за постановлението, взехме решение със брачна половинка ми да дойдем тук. Имахме ведомствено жилище в Сливен, тесничко ни беше. Двете ми по-малки деца бяха признати незабавно в детската градина. Не мога да се оплача, добре се грижат за тях, а и престоят им там е безвъзмезден. Големият върви на учебно заведение, спокойни порастват децата ми. Дори сме решили къща да си построим, хората пари ни дадоха, а и местата се отпускат безплатно. Но огромна грижа имам — селото е малко, децата ще отраснат и изхвръкнат. И аз ли ще прекарам старините си като баба Марийка, комшийката насреща? Самотна е остарялата жена, челядта й е по градовете. А пристигна ли празник, тя все на прага чака и към пътя гледа.
И никой не идва при остарялата жена, децата й и те в работа увлечени. Ето от туй, от самотата най ме е боязън. А другояче за какво да не останем тук..
Неумолима е логиката на живота, той следва свои закони на развиване, даже и в най-отдалечените кътчета на Странджа планина!
Разказът ни за трудовия делник на работничките от цеха за пластмасови произведения няма да бъде цялостен, в случай че не споменем за наследената от баби и майки обич на странджанката към земята. Въпреки урбанизацията жителките на село Кости не са потомствени работнички. И след почтено изпълнявания работен дълг трудовият им делник не свършва. Ще ги видите в градините, на лозето — да плевят, да копаят, да поливат. Не можем да търсим причините на тези проявления единствено в устрема за самозадоволяване. Анка Градева, една от дългогодишните работнички в цеха, дава отговор: „ У нас домакинята по двора се познава. Така е на село, всяко нещо труд желае. Със скръстени ръце да стоиш, нищо няма да спечелиш. А златна земя имаме, обилно се отплаща на ръцете ни. “
Вечер, когато и последните слънчеви лъчи се разбият във върховете на Странджа, село Кости притихва. Догорял е още един ден, изтъркулил се е още един трудов делник. И всеки новопостъпил остава заложник на причудливите звуци. Отвикнало е ухото и от свирката на щуреца, и от кукуригането на петела, и от блеенето на агне. Някъде подхващат ария... Пеят тихичко, а мелодията се разлива гладко като Велека, раздира тишината. Това е то сърце човешко — умората поражда песента. А на следващия ден голямото огнено сияние ще разбуди тези същински стопанки, първите му посланици ще оповестят началото на нов ден. Защото и пластмасите, и земята, и животните ръка човешка желаят...
Препечатано от сп. „ Отечество “
Източник:
Автобусът пълзи из лъкатушния път, прокаран напряко в сърцето на Странджа, короните на вековните буки са толкоз плътни, че даже и слънчевите лъчи мъчно си намират междина. Далеч е останала радостната шум на наводнения от туристи Бургас, не се виждат и димните пелени на Нефтохима. Прекосили сме надлъж южното Черноморорие, съхранили сме и загатна за бисерите му — Созопол, Приморско, Китен. Преминали сме и през столицата на най-младата ни република — Странджанско-Сакарската — град Мичурин. Тук някъде, на към тридесет километра от последния град, като че ли запокитено в усоите на Странджа планина, е село Кости. Разположено в ниска долина, обградено с компактен обръч от гори и планини, раздрано от река Велека, селото има многолетна история. Легендата споделя, че привлечени от красивата природа, плодородния климат, великодушната земя и изобилието на вода, първите му заселници били гърци. Те нарекли селото на името на най-знатния сред тях — Костас. Но надалеч обратно във времето било това. Днес приказва единствено преданието...
Предполагам, че всеки пришелец в Кости с изненада би разкрил спретнатите къщи, благоустроените улици, киното, читалището, младежкия дом. В самото начало на селото е ситуиран цехът за произвеждане на пластмасови произведения, филиал на завода за корабно съоръжение — „ Странджа “ в град Мичурин. Тази първа рожба на урбанизацията е подбудена от обективно съществуващата нужда — да се обезпечи работа на локалното население. И първоначално
МАЛКО ПРЕДИСТОРИЯ на цеха. Неговото начало е сложено на 3 януари 1980 година. Но някои от по-дългогодишните работнички помнят и времето, когато цехът е бил в града.
„ Превоз тогава нямаше — спомня си Денка Георгиева. — Тръгвахме по мрачно и се връщахме по мрачно. То не беше ден, а година. Случваше се и зной, и дъжд, и преспи до гърди да газим. Прибирахме се по-ранко, в случай че кола по пътя ни свареше. Ако ли не, чакахме градския рейс чак до пет. Трудно ни беше тогава, в този момент сме доста по-добре. “
Разговаряхме измежду присъщия за всяко индустриално дружество звук. Въздухът в селото с нож да го режеш, а тук е импрегниран с изобилна миризма на ацетон и разтопена пластмаса. Сградата, в която е настанен цехът, не е особено издигната, а приспособена. И може би по тази причина макар климатичната апаратура и непрестанно работещите аспиратори, изискванията на труд не са от най-привлекателните. Разговорливи и сърцати са двадесетте и две работнички в цеха. И доловили недоумението ми от шума и миризмата, по този начин мощно контрастиращи с тишината и чистотата на открито, споделят в един глас: „ Свиква се, за нас това е всекидневие, даже не ги виждаме. Е, правилно, от време на време желаеме да си кажем по някоя дума, не се чуваме добре. Но това не ни е болката, че нямаме доста време за приказки. На работа сме пристигнали, а не на седянка. “
С ненаситност разказваха и за това КАК „ УЗРЯВА “ ЕДНО ИЗДЕЛИЕ от необятната номенклатура на създаваните произведения — резервоари за кораби, агрегатни кутии, плавателни съдове, лодки. скутери, водни колела. И не инцидентно в графата „ специалност “ на всяка от тях е записано „ лодкостроител “. Изводите се постановат със своята решителност — нужна е солидна подготовка и висока подготовка, с цел да се създават единствено висококачествени продукти, и то при напрегната индустриална стратегия. Но, както ме осведоми началникът на цеха Янчо Димитров, до момента колективът няма несъблюдение на проекта или проблеми с качеството. Напротив, създадените произведения се одобряват при първо показване, рекламации от основаването до през днешния ден не са получавали. Според ръководителя на колектива секрети за триумфите няма. Обяснението е по просто — висока подготовка, грижовност на странджанката към работата, прецизно съблюдаване на трудова та и софтуерната дисциплинираност. Двадесет и четири часов е срокът, с цел да измине изделието дългия път от смолата и стъкло-масата до окончателното му довеждане докрай или, както се показват на индустриален език, „ за узряване “. Този период постоянно се съблюдава, а след окончателното довеждане докрай на изделието всяка работничка слага своя надзорен номер върху продукта. Какъв по-силен работен отзив за грижа и отговорност към поетите отговорности!
И в случай че дотук всичко наподобява в областта на триумфа, ще побързаме да споменем, че ПРЕДСТОИ ОЩЕ МНОГО МНОГО РАБОТА за решаването на зародилите проблеми на дамите в цеха. Имат ли такива? Да.
И те са свързани на първо място с трудовия развой. Трудът е най-вече ръчен, работи се, както го назовават тук, по ръчно-контактен способ. Не откриваме съществуването на каквато и да е машинизация. Съблекалните не доближават, дребна и недобре изолирана от миризмите е стаята за хранене, няма ъгъл за отмора и хигиена на дамата, макар че постройката има лично парно отопление и топла вода не липсва. Отговорът е един — към този момент не доближават пространства. Според уверенията на управлението на предприятието предстоят реорганизация и рационализация на обекта, с които се плануват и възстановяване изискванията на труд, и механизиране на част от индустриалния цикъл. „ То не ни е до банята — вметна една ог работничките. — Ние бани и в къщите си построихме, Но барем един асансьор да бяха създали, та да не мъкнем варелите догоре, че ръцете ни откъсват. “
Видно е, че нерешените въпроси на труд и хигиена не са за подценяване. Но от взаимните старания на управление и колектив зависи тяхното по-скорошно премахване.
За да бъдем справедливи, ще кажем, че заслужават отбелязване и
ПРЕДИМСТВАТА,КОИТО ПОЛЗУВАТ
И въпреки всичко, откакто са налице всички тези преимущества, за какво междинната възраст на работещите в цеха е сред 47 и 50 години? Непривлекателна ли е за младите специалността „ лодкостроител “. Отговорът на този въпрос потърсих при началника на цеха Янчо Димитров, който е и комсомолски секретар в селото.
„ Наистина ние имаме проблеми в това отношение, само че аргументите за това не са една и две. Младите бягат от селото, а ние не можем да ги спрем. Не можем да приемем на работа млади девойки, преди още да са станали майки, заради отровните материали, с които се създава нашата продукция. Зарадвахме се доста на 22-рото разпореждане на Министерския съвет за обновяването на нашия край. В цеха пристигнаха и по-млади работнички. И на работа ги приехме, и наставници им определихме, само че те не се задържат дълго, тежичко им се вижда. Други гледаха болнични да взимат, да се размотават, ден да мине. А нашето възнаграждение е на основата на бригадната организация на труда и съгласно коефициента за трудово присъединяване на всеки член от бригадата. Не им е прелестно на хората едни да работят за сметка на други. “
Почти една година е минала, откогато в село Кости са пристигнали и първите заселници. Нека споделим и
ВПЕЧАТЛЕНИЯТА НА „ НОВОСЕЛЦИТЕ “, както ги назовава тук локалното население.
Цветанка ТОДОРОВА е една от тях, майка на три деца. „ Ние дойдохме от Преслав, там работех като плетачка на трикотажни произведения. Съпругът ми е водач. Не ни беше лесна издръжката на три деца. Бяхме решили да идем в Коми, когато излезе постановлението. Рекохме си с мъжа ми, вместо да се разделяме, по-добре всички да идем в Странджа—Сакар. Хората тук ни одобриха добре, дадоха ни обширна къща с всички удобства; наема и част от тока заплаща общината. Свикнахме и с хората, и с работата, на децата също им харесва. След откриването на стола към учебното заведение и те ще получават безвъзмезден обяд като нас. “
Седемчасов работен ден, безвъзмезден обяд, кисело мляко, минерална вода, шест дни спомагателен заплатен отпуск за нездравословни условия на труд, тридесет лв. в допълнение месечно заплащане. Решен е и въпросът с категоризацията — всички са второкласен.
Анастасия ХАЙДУТОВА също е майка на три деца. И тя като Цветанка е една от положителните производственички в цеха. „ Веднага щом научихме за постановлението, взехме решение със брачна половинка ми да дойдем тук. Имахме ведомствено жилище в Сливен, тесничко ни беше. Двете ми по-малки деца бяха признати незабавно в детската градина. Не мога да се оплача, добре се грижат за тях, а и престоят им там е безвъзмезден. Големият върви на учебно заведение, спокойни порастват децата ми. Дори сме решили къща да си построим, хората пари ни дадоха, а и местата се отпускат безплатно. Но огромна грижа имам — селото е малко, децата ще отраснат и изхвръкнат. И аз ли ще прекарам старините си като баба Марийка, комшийката насреща? Самотна е остарялата жена, челядта й е по градовете. А пристигна ли празник, тя все на прага чака и към пътя гледа.
И никой не идва при остарялата жена, децата й и те в работа увлечени. Ето от туй, от самотата най ме е боязън. А другояче за какво да не останем тук..
Неумолима е логиката на живота, той следва свои закони на развиване, даже и в най-отдалечените кътчета на Странджа планина!
Разказът ни за трудовия делник на работничките от цеха за пластмасови произведения няма да бъде цялостен, в случай че не споменем за наследената от баби и майки обич на странджанката към земята. Въпреки урбанизацията жителките на село Кости не са потомствени работнички. И след почтено изпълнявания работен дълг трудовият им делник не свършва. Ще ги видите в градините, на лозето — да плевят, да копаят, да поливат. Не можем да търсим причините на тези проявления единствено в устрема за самозадоволяване. Анка Градева, една от дългогодишните работнички в цеха, дава отговор: „ У нас домакинята по двора се познава. Така е на село, всяко нещо труд желае. Със скръстени ръце да стоиш, нищо няма да спечелиш. А златна земя имаме, обилно се отплаща на ръцете ни. “
Вечер, когато и последните слънчеви лъчи се разбият във върховете на Странджа, село Кости притихва. Догорял е още един ден, изтъркулил се е още един трудов делник. И всеки новопостъпил остава заложник на причудливите звуци. Отвикнало е ухото и от свирката на щуреца, и от кукуригането на петела, и от блеенето на агне. Някъде подхващат ария... Пеят тихичко, а мелодията се разлива гладко като Велека, раздира тишината. Това е то сърце човешко — умората поражда песента. А на следващия ден голямото огнено сияние ще разбуди тези същински стопанки, първите му посланици ще оповестят началото на нов ден. Защото и пластмасите, и земята, и животните ръка човешка желаят...
Препечатано от сп. „ Отечество “
Източник:
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ